Петя Александрова е автор с дългогодишен опит. Нейните произведения са обичани както от малките, така и от по-големите, защото докато четеш, можеш да откриеш искреността, чувство за хумор и факта, че авторката притежава таен ключ към детския свят, в който може да се връща обратно когато поиска. Не вярвате? Тогава прочетете книжката „Може би съм рибка, мамо?“, номинирана в наградата „Бисерче вълшебно“ 2014.
Ето какво ни разказа Петя Александрова за своето детство:
Като дете бях…необикновено подвижна, бърза, наблюдателна и чувствителна. Без да ме кара някой, всеки ден се опитвах с часове да проверя докъде се простират възможностите на тялото ми – премятах се през глава, опъвах се като ластик на някой дебел клон на смокинята, ходех по перилата на стълбите, вървях по ръце… Думите, жестовете, тиранията и липсата на деликатност у възрастните, обаче, можеха да ме наранят до сълзи.
Обичах да играя с децата от махалата на „Народна топка”, на „държави”, на въже… Да тичам, да крещя, да се смея високо и да бъда част от кварталното пълчище от хлапета беше за мен най-голямото удоволствие. Дори и в тези кротки летни вечери, когато децата, насядали на някой нисък зид, говорят шепнешком за духове и призраци…
Моите родители бяха строги и често пъти майка ми ме прибираше от улицата още по светло, а това много ме натъжаваше. Защото привечер детските игри стават най-интересни, може би защото в полумрака, невидими, между децата се появяват същества, които правят всичко по-вълнуващо, по-сладко и по-горчиво, по-люто и по-парливо…
Обичах да ям всичко, като всички деца в онези времена. Ние изяждахме още зелени и сливите, и бадемите, и дори младите ластари на лозите…Един голям апетит да опиташ всичко на света.
Мечтаех да имам своя стая, и свои вещи, свое мъничко бюфетче с много чекмеджета, които никой няма да пипа. Исках да имам свои тайни и възможността да казвам „Не!”, когато не искам нещо (в някогашните семейства никой не питаше децата какво искат и не искат, родителите решаваха всичко от А до Я.)
Четях всичко, каквото ми попадне, една огромна страст – до пълно изтощение. Бях в състояние да си купя пет фунийки семки от продавача на ъгъла, да разгъна фунийките (страници от стара книга) и да забода нос в тях, мъчена от любопитство…
Най-омразната ми книга беше… Нямах омразни книги, бях всеядна в това отношение и ако все пак нещо не ми беше достатъчно интересно, изчитах го все пак до края, защото все чаках да стане по-увлекателно.
Да пишеш за деца никак не е лесно, защото трябва да се съобразяваш с много неща, също като при правенето на сладкиши – да не е много калорично, да не е бедно на витамини, да има приятен външен вид, но да няма вредни подправки… Затова пък, когато стане хубаво, удоволствието е несравнимо.