Иван Раденков е създателят на детектив Унки Марлюнки, неговия син Джони Марльони и цели две книжки за татковци – „Приключенията на Унки Марлюнки“ и „Унки пътешества в космоса“. Освен писателския талант, Иван свири в група „Тролите“ и наистина има какво да разкаже за детството…
Като дете бях винаги ухилен, леко срамежлив, но не и когато бях с батко ми. И се цупех, ако нещо не ми изнасяше, но бързо ми минаваше.
Играех на мач, хокей с кънки на заледената улица, федербал, карахме лагерни колички, правехме си скривалища, бях главатар на африканско племе с щитове от картон, имахме сал в реката, играехме си на стражари и апаши, жмичка и Кър.
Като малък не ми даваха да ходя надалече сам и да излизам без да съм си научил, но иначе май всичко ми даваха.
Не обичах да ям зелен фасул и ориз с моркови. Сега обичам…въпрос на време, Мамо!
Мечтаех за банани понякога, защото тогава нямаше много по магазините. Но иначе май си имах всичко, което ми е било необходимо или за което съм знаел, че съществува.
Четях отначало приказки и комикси (ДЪГА), после детски романи като Карлсон, Лукчо, Емил от Льонеберя, Пипи, Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада, но после минах на фантастика като Жул Верн и каубойските романи на Карл Май.
Най-омразната ми книга беше „Повест за Зоя и Шура“. Партизански роман, който някой ми подари за рожден ден. Започваше скучно и си беше чиста пропаганда. Преподарих го за Нова година, но получих в замяна два нови. Никой не ги искаше и всеки се отърваваше от тях. Подарих ги пак, но сега мисля че имам две или три копия в къщи. Жокера е в мен. Не искам да подозирам колко такива книжлета са били в оборот по празниците. Така и не я прочетох.
Да пишеш за деца е все едно отново си малък и светът е необятен, незиследван и обещаващ. Като знаеш, че с някое изречение, случка, дума на героя ти, някъде, някое дете ще се захили или ще го накараш да фантазира, е супер зареждащо.