Галина Малина живее в САЩ, но пише за детството в България. Отскоро малките читатели могат да се срещнат с дебютната й книжка „Борковите патила“ и да узнаят повече за патилата на Борко и сестра му Галка.
Вижте какво сподели авторката с нас за детството и книгите:
Като дете бях… много любознателна и палава. Тъй като родителите ми бяха много заети, прекарвах детството си с баба и дядо на село. Незабравими са спомените ми оттам. Научих се да ценя красотата и труда на почтените хора. Суровият селски живот, както и трудолюбивите навици на баба Мария и дядо Иван изградиха стабилна основа в характера ми. Направиха ме тази, която съм днес. Детството ми бе изпълнено с приключения, които вдъхновиха и историята на Борко и Галка.
Във фермата, в която отраснах, растяха много храсти с малини – оттам дойде и псевдонимът, с който избрах да се представя пред малките ми читатели – Галина Малина. Когато бях малка, често към името ми прибавяха Малина – защото има рима. Дори учителят ми по география в училище, когато ме изпитваше, винаги казваше: „ На дъската да излезе Галина Малина”.
Играех на… Най-често си играех на камъните край близката река, която бе много плитка. Ловях жаби и си говорех с тях. Карах ги да изпълнят моите желания и ги пусках обратно във водата в очакване на сбъдната мечта. Природата беше най-добрият ми приятел. Слънцето и чистият въздух ме зареждаха и засилваха въображението ми, което и бездруго нямаше край.
Когато бях малка, си направих кукла с помощта на баба. От малкото одеалце, което самата тя беше изтъкала, обособихме глава и крака и кукличката ми заприлича на голяма мартеница, която нарекох Маша. Очите й бяха от зашити копчета. Гледаше ме учудена, сякаш не вярваше, че съществува на този свят! Аз пък всеки ден й благодарях, че си имам приятел, с когото можех да споделям за ежедневието си и с когото да заспивам.
Като малка не ми даваха… Имах свобода на действия, поради заетостта на родителите ми. Бързо разбрах сама кое е правилно да се прави и кое ‒ не. Много голямо впечатление ми правеха последствията от грешките на съседските деца, когато ги наказваха и не ги пускаха да играят. Избягвах да повтарям и белите, които правеше брат ми, защото не исках да разочаровам дядо, който беше моят идол.
Не обичах да ям... Като много малки момиченца, бях злояда. Баба и дядо гледаха пчели и приготвяха домашен мед, който често беше и лекарство за болните ми сливици. Млякото обаче пиехме директно от котлето, след като издоят животните.
Още помня аромата на витата баница, която баба правеше много рано сутрин, преди да тръгнем към полето. Увиваше по някое парче в тъкана бяла кърпа, хващаше ме за ръка, премяташе мотиката през другото рамо и ме отвеждаше на нивата. Като напечеше слънцето, развиваше кърпата и си хапвахме, седнали на пръстта.
Мечтаех за… Много, много мечтаех. Имах богато въображение и днес се радвам, че мога да го използвам в творчеството си за деца. Исках да стана космонавт като Юрий Гагарин. Бях шестгодишна, когато той излетя в космоса. Продаваха картичка с неговия лик в пощата и исках да си я купя. Баба ми разви скътаните си в бяла кърпичка пари и ми даде стотинките. Изтичах радостна до пощата, купих си я и не спирах да я гледам дълго време, с почитание. Искаше ми се някой ден, като порасна, да излетя като него в небето и да видя необикновеното.
Четях… любимата ми книжка беше за Ян Бибиян от Елин Пелин. Вечер дядо ми четеше приключенията на любимия ми герой. Аз все още не можех да чета и си измислях истории по картинките, докато не започнах сполучливо да свързвам сричките и сама да чета за авантюрите на любимия ми герой, които вече бях запомнила добре. Но най-добре се чувствах в моя собствен свят, изтъкан от мечтите и въображението ми. Обичах да откривам нещата сама, но най-много да играя с животинките у дома.
Най-омразната ми книга беше… задължителната, която и да е тя! Исках да избирам сама това, което ми спира вниманието, а не това, което ме карат да чета насила.
Да пишеш за деца е ...Това е истинската радост! Какво по-чисто и невинно от детството! Да се пренесеш в детския свят е чест, бягство от трудния свят на възрастните. Не бих искала да го заменя с нищо друго!
Не искам да бъда „задължителната“ книжка за малките читатели, а автор на книжки, към които сами ще посегнат в книжарницата или в библиотеката.