Комикът Дейвид Бадиел е автор на „Агенция за родители“ – детска книга за момче, което получава правото да избере родителите си. Вижте какво разказва той пред www.theguardian.com за книгата, родителите и семейството си.
Всичко започнало с един от онези въпроси, които родителите толкова обичат: „Е, татко,” започнал малкият син на Дейвид – Езра, докато двамата били в асансьора на път за обиколка в „Хари Потър студио“, „защо Хари просто не си тръгне от семейство Дърсли и отиде при по-добри родители?” Добър въпрос, на който Бадиел, който не напразно има двойна степен по английска литература от Кеймбридж, отговорил: „Защото Роулинг трябвало да направи мъгълския живот на Хари безкрайна скука, за да може Хогуортс да изглежда като още по-прекрасно място за бягство от ужасната реалност.”
Естествено, той не казал точно това. Първо, защото тогава Езра бил едва на седем години и второ, защото въпросът го накарал да се замисли. Ето защо Бадиел отвърнал просто с „Не знам.” Две години по-късно, от този въпрос се родила „Агенция за родители” – забавната, понякога вълнуваща и безкрайно интересна история за деветгодишния Бари, който, след като започнал твърде много да се оплаква от родителите си – били твърде скучни, твърде уморени, твърде строги, твърде бедни, не достатъчно известни – изведнъж се озовал в магически свят, в който вместо родителите да създават деца на случаен принцип, децата получават правото да изберат своето семейство.
„Наистина ми се стори интересна идея.” разказва Бадиел, чиято по-ранна кариера на изключително енергичен комик е претърпяла метаморфоза, отвеждайки го към не толкова стресиращото поприще на автор на книги и сценарии и понякога водещ на различни събития и шоута. Веднага щом Езра му подсказва идеята за дете, което си търси нови родители, Бадиел си спомня: „Знаех си, че тази идея съдържа елементи на класическа история за деца. Дори не се замислих, че досега не съм писал такива книги. Просто си казах: „Това е детска книга.” Но освен това романът е и история за дете, което смята, че родителите му се справят толкова зле с ролята си, че трябва да им намери заместници. Има ли нещо странно в тази история, за което Бадиел би искал да разкаже?
„Мисля си,” казва той, „че очевидно всяко човешко същество има само няколко отправни точки, по които да оцени как се справя като родител. От една страна имаме нашите родители, а от друга връзката ни с нашите деца. И трябва да кажа, че майка ми и баща ми имат много по-различен родителски подход от моя.”
Бащата на Бадиел работел като химик за „Uniliver” докато не го съкратили, когато бил на 40 години и се наложило да продава играчки на пазара. „Той беше типичният мъж за онова време. Имаше три деца и прекарваше по-голяма част живота си работейки. Почти не го виждахме и ако трябва да съм честен, когато се прибираше, често беше сърдит. Връщаше се от работа и казваше „Добре, сега отивам в кръчмата.”“
„Най-вероятно самият той би казал: „Не съм конструиран да бъда модерен баща.” продължава разказа си Бадиел. „Докато аз съм точно такъв. Може би съм попил всички добри уроци по политическа коректност, но освен това открих, че наистина обичам да бъда с децата си.”
Очевидно, отглеждането на деца е било съвсем различно през седемдесетте. Но Бадиел казва, че през повечето време за него се е грижел по-големият му брат Ивор (също автор на сценарии за различни комедии), а не родителите му. „И двамата ми родители бяха единствени деца и според мен просто не бяха свикнали да живеят в голямо семейство с много хора в него.”
Той и преди е казвал, че импулсът да създава комедия, „което, нека си го признаем, е професия за човек, търсещ внимание”, може да произлиза от чувството, че не е любимецът на мама и татко. Същата ситуация може да обясни и усещането за изолация, което Бари изпитва, гледайки как родителите му обръщат повече внимание на неговата сестра близначка: „Мисля, че всъщност много деца се чувстват по този начин. Може тези притеснения да не са обосновани, но съществуват.”
Майката на Бадиел е родена в нацистка Германия и избягала заедно с родителите си (за които дълго време смятала, че не са истинските й родители) едва три месеца преди Втората световна война да започне. „В много отношения тя се справяше съвсем добре, имайки предвид как е израснала.” казва Бадиел. „По-голяма част от семейството й било избито. Били са много богати в Германия, а в един момент се озовали в малка стаичка в Кеймбридж по време на войната, говорещи само немски. Дядо ми е бил интерниран за 18 месеца и прекарал по-голяма част от детството на майка ми в клинична депресия. Така че, да, тя имаше своите странности, но имайки предвид всичко това, успяваше да запази позитивно отношение към живота.”
В същото време той има чувството, че в сравнение с начина, по който той е израснал, днес „децата имат възможност много по-често да опитат някакъв алтернативен начин на живот: бляскавия живот на спортни звезди, богаташи, знаменитости. Всичко е на твое разположение на момента, точно пред теб. Просто трябва да докоснеш един екран.”
В своето търсене на идеалните родители Бари бързо преминава през различни семейства: от поляците Лорд и Лейди Крещящо-Заможникови през разкрепостените Куулс и невероятно известните Влад Мит и Морисина Падада до спортното семейство Фуам.
„Наистина смятам, че илюзията за избора днес ни кара да копнеем за различното много повече отколкото, когато ние бяхме деца.” казва Бадиел. „Това усещане, което децата имат днес ”Само ако можех да поживея като някой друг.” Имам чувството, че това желание сега е навсякъде и според мен може да се окаже дори опасно. Създава потенциал у хората перманентно да има едно ниско ниво на нещастие в очакване за нещо повече.”
Въпреки че това е неговата първа книга за деца, Бадиел не е спирал да разказва различни истории на Езра (който е вече почти на 10 години) и на 13-годишната му сестра Доли. „В началото четеш книжки с картинки и след това децата започват да четат сами. Но може би докато бяха между пет- и деветгодишни, започнах да си измислям и да им разказвам всякакви истории. Предпочитам този метод всъщност – свикнал съм с процеса на импровизация, а освен това го намирам за доста интерактивно занимание. Те често се включваха: „Не, татко, не мисля, че се е случило по този начин.” И така историята става жива и интересна, усещаш свързаност.”
И двете му деца помогнали много при създаването на „Агенция за родители“. „Определено имах нужда от тяхната обратна връзка. Това смешно ли е? Това връзва ли се с другото? Те винаги имаха какво да кажат за Бари и някои идеи директно влизаха в книгата. Езра, който според мен се чувства доста по-собственически по отношение на книгата, отколкото Доли, ме вдъхновяваше по различни начини. Много често той мисли като мен. Разбирам неговите непреодолими желания, изникващи изведнъж, усещането за спешност, когато иска нещо. Онова чувство, когато си в сладкарница и искаш да опиташ от всичко.”
Но процесът на създаване на книга за деца невинаги е лесен. „Всъщност изисква много литературни усилия” разказва Бадиел. „Имаше моменти, когато беше много трудно, когато си мислех: „Добре, това е една доста сложна, абстрактна идея и искам деветгодишно момче да я каже в книгата и в същото време да я разбере, докато я чете.”
И въпреки това Бадиел се е съгласил да напише още една. От една страна, защото като комик, той казва, че „чувства близка връзка с детето в себе си.” Колкото и възрастен да си, колкото и доказан в професията си, някъде дълбоко в себе си оставаш дете. Да бъдеш възрастен е просто един маскарад и комиците го осъзнават по-добре от останалите хора. Затова имам чувството, че разбирам детето в себе си.” Другата причина да продължи с писането на детски книги е, че „е невероятна радост да правиш нещо, което децата ти харесват. Например, Езра иска да отида в училището му, за да говоря за книгата. От месеци ме врънка да го направя… Все още не се е свързал с агента ми, но мисля, че скоро ще го направи. И това е страхотно, разбирате ли? Децата ти да се гордеят с това, което правиш.”
Превод: Цветомила Димитрова