Петя Александрова: „Детската книга е храна не толкова за ума, колкото за сърцето.“

Петя Александрова

Петя Александрова вече е участвала в наградата „Бисерче вълшебно“ – миналата година нейната книжка „Може би съм рибка, мамо?“ бе номинирана в категория „Млади читатели“. Освен стихове за малчугани, Петя пише и за пораснали. Точно такова четиво е „Смокиново момиче“ – книгата, номинирана в „Бисерче вълшебно“ 2015 в категория „Майстори“. 

Ето какво ни сподели Петя Александрова в блиц-интервю:

Като възрастна (вече!) съм… склонна да мисля, че детството е основната „мая“ в характера, личностното развитие на човека, избуяването на талантите му, разцвета или застоя на реализацията му дори и в личен план. Всяко едно събитие в днешния ми ден като че ли е вързано с тънка, невидима нишка с нещо, което се е случило в детството ми.

От детството ми липсва… наивната вяра, че всички хора са добри, че всяко утро носи радост и безброй хубави изненади, че всичко край мен – реката, камъните, дърветата, тревата, всяко цвете в градината и всяко семенце в зърната на гроздето върху асмата, – ме чува, разбира и ме обича.

Бързах да порасна, защото… си въобразявах, че годините, възрастта, присъствието ми в света на „големите“ ще направят по-малко болезнен сблъсъка ми с непознатите, странни, необясними за детското ми сърце хора, събития, отношения… Както изглежда – сбъркала съм…

Не пиша за възрастни, тъй катo… всъщност пиша за възрастни, защото съм журналистка по професия и това е част от моята работа. Но винаги се питам – като разговарям с един човек – какъв ли е бил като дете? И дали все още у него живее, скрито, малчуганчето, което е бил?

Мечтата от детството, която сбъднах… не знам дали успях да я сбъдна. Театърът, книгите, киното ме омагьосваха като малка, искаше ми се част от тази магия, от това вълнение и красота, да мога да го пренеса някъде. Да бъда като посредник. Да надаря някой с него – моите приятелки, роднини, близките си… Мисля, че това беше първоначалният подтик да почна да пиша.

Наследството на родителите… не е къщи и вили, банкови сметки и златни бижута. Добрите хора обикновено „произлизат“ от детство, в което родителите се обичат, обичат и другите край себе си. Това е доброто наследство.

Страх ме е от… всичко, с което след време ще се сблъска моята внучка Дея. Тя е още на две години и е лъчезарна, отворена към света и другите хора, винаги доброжелателна и засмяна. Какво ще ѝ се случи в живота? Страх ме е, защото светът става все по-опасно място за живеене.

Любимата ми възраст е… някъде около 50-те. Все още имаш добро здраве, все още си в състояние да изпитваш възторг и чиста радост от всичко… Все още можеш дори да се влюбиш.

Емоцията, която искам да изпитат читателите е… В днешно време, когато читателите са преситени от емоции, аз бих се радвала, ако младите ми читатели с удоволствие, а не по принуда, четат моите книги. Ако научат нещичко от стиховете ми наизуст и понякога си го повтарят за собствено удоволствие. Както аз правех на времето като малка със стиховете на любимите си поети…

Детската книга е храна… не толкова за ума, колкото за сърцето. Детските книги вълнуват детското сърце. Така след време от детето израства един чувствителен, отзивчив, добър човек. Такъв, който ще разбира другите хора, ще им съчувства, ще се радва, когато и те го разбират.

Мечта, която е вдъхновена от книга… Като малка изпитвах почти физическа болка, че не мога да помогна на литературните герои. Искаше ми се да владея някаква магия, която да ми позволи да помогна на Герда да намери Кай от приказката на Андерсен, без да пътува и страда. Да кажа на принца истината за малката русалка, за да я заобича. Ах, как бих искала да спася от ледената смърт стареца от „Без дом“ на Хектор Мало! Това беше мечта, която живее и досега у мен.