Диляна Крусева за детските мечти и книгите

Диляна Крусева е от прекрасния град Велико Търново. Филолог по образование, тя работи като редактор в издателство, а отскоро малките читатели могат да се срещнат и с нейните рожби – героите от книжката „Малките магьосници от О-III“.

Ето какво ни разказа Диляна Крусева за своето детство в краткото забавно интервю:

Като дете бях… Много мълчалива и стеснителна. В началото ми беше много трудно да се сприятелявам в училище.

Играех на… Пиян морков, криеница и бесеница. Предимно играех навън, защото вкъщи нямаше какво толкова да се прави. Много обичах да рисувам.

Като малка не ми даваха… Да раста невъзпитана. Родителите ми бяха строги, когато се наложи. Надявам се един ден, когато имам деца, да успея да ги възпитам както трябва.

Не обичах да ям… Грис с мляко и компот от сливи. Често ги сервираха в детската градина и най-непри­ятното беше, когато ме караха да си изяждам омразните десерти.

Мечтаех за… Срам, не срам – мечтаех за края на учебния час. Не бях много любознателна като ученичка в началното училище. Чаках с нетърпение да се прибера, за да правя нещо „по-интересно“. Мечтаех си още за магически приключения, за пътуване във времето.

Четях… В началото само задължителната литература. Част от книгите обаче ми бяха скучни, а други – не разбирах съвсем. Предполагам, че бях недорасла за тях. Чак в трети клас, и то с помощта на големия си брат, открих книги, които да са ми интересни. Оттогава не спирам да чета.

Хубав спомен имам с „Пипи Дългото чорапче“. Понякога майка ми я четеше преди сън.

Най-омразната ми книга беше… В никакъв случай не бих казала омразна, но когато за първи път изучавахме „Ние враб­четата“ от Йордан Радичков (в началното училище), тя се превърна в една от онези книги, които не разбирах съвсем. Или беше „голяма“ за мен, или аз бях „малка“ за нея. Резултатът обаче беше налице – тогава я прочетох с мъка. Ето защо вярвам, че е най-добре да насърчаваме децата да четат, което им е интересно, без да ги обременяваме с нашите вкусове. Нека не ги упрекваме, ако не харесат дадена книга, дори и да е класика, дори и да е наш любим детски спомен. Може би, като пораснат още малко, ще променят мнението си – но най-добре да го направят сами.

Да пишеш за деца е … Отговорно и удовлетворяващо. Децата не се подвеждат от известното име или от ду­мата „класика“. Няма значение колко тачен е писателят, колко награди е спечелил и какво мислят големите литератори за творбите му. Децата или харесват книгата и ав­тора, или не. Четат без каквото и да е предубеждение.